А така ли ще продължаваме?

Парадокса на днешното време е, че имаме по-високи сгради, но по-ниска търпимост;
имаме широки магистрали, а сме тесногръди.
Харчим повече, а имаме по-малко.
Имаме по-големи къщи и по-малки семейства; повече удобства, и по-малко време.
Имаме повече научни степени и по-малко разсъдък; повече знание и по-малко преценка; повече експерти и повече проблеми; повече медицина и по-малко здраве.
Пием твърде много, пушим твърде много, харчим безразсъдно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде бързо, стоим будни до твърде късно, събуждаме се уморени, четем твърде рядко, гледаме телевизия твърде често и се молим твърде рядко.
Увеличили сме си собствеността, не сме си намалили ценностите.
Говорим твърде много, обичаме твърде малко, и мразим много често.
Научихме се как да преживяваме, но не и как да живеем; добавихме години към живота, но не и живот към годините.
Стигнахме до Луната и се върнахме, но все още ни е трудно да пресечем улицата за да се срещнем със съседите.
Покорихме космическото пространство, но не и вътрешното ни пространство.
Направихме по-големи неща, но не и по-добри.
Изчистихме въздуха, но си замърсихме душите.
Разцепихме атома, но не и предразсъдъците си.
Пишем повече, но се научаваме на по-малко.
Планираме повече, а постигаме по-малко.
Научихме се да бързаме, но не и да изчакваме.
Построихме компютри, които да съдържат повече информация и да създават повече копия, но комуникираме по-малко.
Сега е времето на бързата храна и бавното храносмилане; на високите хора и низките нрави; на високите приходи и плитките взимоотношения.
Сега е времето на световния мир и на домашното насилие; на повечето почивка и по-малкото забавления; на повечето видове храна, но и по-малкото питателност.
Сега е времето на двойните доходи, и на повечето разводи; на по-кичозните къщи и на още повечето разбити домове.
Сега е времето на бързите пътувания, еднократните памперси, боклучивия морал, еднократните съвокупления, на наднормените тела, и хапчета, които могат да правят всичко - от развеселяване, до утешаване, до убиване.
Време е на претрупаните витрини и празните складове; на технологията, която може да ти донесе това прозрение и ти да избереш дали да го споделиш с някой, или да го изтриеш.

Не е въпроса дали живеем твърде кратко, а дали си пропиляваме живота. Живота е достатъчно дълъг, и ни е дадено предостатъчно време дори и за най-големите постижения, стига да сме достатъчно амбицирани. Но когато всичко е пропиляно по ненужни луксове и безцелни дейности, ние сме принудени в последните си дихания да осъзнаем, че живота ни е минал, преди дори да разберем, че ни подминава. Та това е:

Не ни е даден къс живот, но ние си го скъсяваме, и не сме лишени от нищо, но разхищаваме твърде много.